В очакването на нови герои

Всеки един от пристигащите имаше собствена причина за своето пристигане. Била то да избяга от друга планета или пък просто за да се развива, дори да гради кариера. Всякакви образи се намираха на космическият коръб, който бавно се приближи да планетата, отваряйки механичните си крака и стъпвайки здрави на земята[иронията]. Прах се раздига навсякъде макар и миниланият сблъсък, което накараха съществата събрали се наоколо да прикрият очите си с ръка, в опит да се предпазят от евентуланото влизане на прахът в ушите или очите им.

Яямамура притърка ръце и с ехидна усмивка на лице заяви :

-Те пристигнаха успешно, аплодисменти! При което само няколко от цялата тълпа същества започната да пляскат, поради простата причина, че повечето дори нямаха ръце.

А вратата на коръба бавно се отвори и от вътре...

Зелените листа на пълзящите растения блещукаха със сутрешната роса, пречупваща светлината на две слънца - жежки, ярки, златни. Малки острови от пръст се рееха в синевата, свързани с тежки окови. Небето се разкъсваше на места, разголвайки красотата на дълбините на Вселената - черни петна, преляти с тъмни нюанси от лилаво, зелено, кафяво. Хеката прокара светлия си поглед по красивия хоризонт за последен път.

-Хайде, ще тръгнат без теб, ако не побързаш!

А изобщо не й се бързаше. Домът й бе тук, макар и скучен, объркан, разбит. Но и характерът й не позволяваше да остане повече. Копнежи за нова глътка приключение завладяваха всеки неин ден. Пътят беше дълъг и обсипан със звезди, а сърцето и умът й блуждаеха във висините на междугалактически фантазии.

***

Корабът бе претъпкан със съмнително изглеждащи типове. Някои от тях Хеката разпозна от грандиозните пиршества, които баща й организираше в чест на крехките мирни обстоятелства със съседите им. Имаше много високопоставени особи като нея - принцове и принцеси и всякакви други титулувани префърцунчета. Но сред скъпите одежди се мяркаха и по-обикновено изглеждащи същества(ако нещо в цялата картина изобщо можеше да се нарече обикновено). Всъщност от всеки един се лееше уникална енергия. Хеката просто наблюдаваше... за сега. Беше твърде рано да се набие на очи.

Кацането беше сравнително плавно... И по-лоши бе преживявала. Всички се втурнаха към изхода, нетърпеливи да зърнат новите си съграждани. И може би след реализацията всички бяха в шок. Никой не беше виждал подобно нещо до сега. Нито планетата му като планета, нито хората му - хора... образно казано.

- И тук се очаква да се дисциплинирам ли? Ами да... То си е жив(умрял), бляскав затвор. - измрънка си тя под носа.

Внимателно слезе по стълбичките на кораба, надигайки леко дългата си тъмно червена рокля. Прахолякът от кацането все още се усещаше във въздуха и я накара да се закашля. Побърза да се отдръпне колкото може по-далеч от тълпата и кораба. И по пътя се преби... Плонжира по лице на твърдата повърхност и си обели брадата. Изпсува на чистия си роден език и се опита да се надигне. Не беше лесно...

Sent from Topic'it App

Пътувайки из вселената, Робин си мислеше колко лесно се е отървал. Не му беше за пръв път да се измъкне от галактическата полиция и то точно по този начин. Истината беше, че Джагър бе издирван междугалактически престъпник, изпълняващ всякакви поръчки. Забъркал се е всичко, от хазарт до кражба на кораби. За момент Робин се отплеса от мислите си и се заогледа наоколо.

-"Къде отивам, подяволите?" - Попита той, крачейки бавно към единият прозорец. Пред очите му групата кацнаха на непозната за него планета. Това което му направи впечатление бяха всичките емералди наоколо.

-"Какви са тези кристали? Охохох...избягах от галактическите прасета и попаднах на рая!" - Усмивка се пусна по лицето на Джагър за секунда, преди да я прекрие, тъй като вратата на коръба се отвори.

-Много се вълнувам да бъда тук! - Каза горделиво той, тръгвайки втори по стълбите надолу от кораба.

// Все още не знам дали пишем от трето или първо лице, затова, както дойде

- Очаквах повече да друса - мъмреше си на глас Джанрил, седейки на столче на бара, което му спечели подозрителен поглед от бармана. Кой би си помислил, че тук има бар. Завъртя се на място - интересна функция на наредените в близост столчета. Направи междугалактическия знак за още едно питие от същото, повдигайки показалец към бармана. Не бе толкова защото му се пиеше, колкото да дразни извънземния барман, който имаше няколко пипала, но не и пръсти. Това в никакъв случай не му пречеше да прави прекрасни безалкохолни коктейли.
"Един бард винаги трябва да стои трезвен" - мислеше си младежър, докато налапваше сламката, потопена в новата чаша с четири разноцветни етажа, различни по произход натурални сока. - "Защо за бога са кръстили това "Пебълс""

***

Само няколко часа по-късно малкият бар бе сравнително пълен, а Джанрил свиреше мелодична, но тъжна песен на своята лютна. Скоро щяха да пристигнат.
Новината за приземяването се процеди от високоговорителя. Странен мъж мина покрай Джанрил, подхвърляйки му няколко галактически кредита
- Добре, свириш, но дай нещо по-весело. Как се казваш младежо? - човекът дори не беше толкова стар, а ме наричаше младеж. От къде ли бе? Може би на неговата планета е прието точно това за прилично
- Джанрил Ал Сорна ме зовът, а може ли да попитам какво празнуваме, добри ми господине? - попита бардът, без да сменя мелодията, но ловко прибра кредитите.
- Празнуваме, че сме живи, младежо! С толкова пирати наоколо е цяло чудо, че пристигнахме цели! - възторжено обяви мъжа и изгледа изпиптателно Джанрил
- С тази логика не мога споря, господине! - обяви Ал Сорна и намести шареното си наметало, сътворено от пъстроцветни кръпки, след което смени и мелодията с по-жива и по-весела
Успя да получи още няколко кредита от минувачи, докато изчакваше барът да се опразни. След като останаха само той и бармана, Ал Сорна отброи няколко и ги постави на бара
- Казах ти, че ще си платя! - бодро подвикна бардът, което само му спечели на нечленоразделно изсумтяване от извънземната сепия.
Джанрил прибра лютнята си грижливо в намазан с восък кожен калъф и го подпъхна в дисагите си, след което с безгрижна стъпка се насочи към рампата.
Рампата се оказаха стълби, а цялата светлина накара Джанрил да заслони заслепения си взор, докато слизаше.
"Май съм прекарал на мекото осветление в бара много повече време от колкото си мислех". - мрънкаше си наум младежа, докато краката му не стъпиха на твърд, която не възнамеряваше да литне всеки момент. Направи няколко крачки, залепи усмивката на лицето си и погали рунтавия си мустак.
"Е, Джанрил, а сега на къде" - като за последно се обърна той към себе си, оглеждайки обстановката.

От коръбът първоначално слязоха трима души, една жена и двама мъже. Една от първите гледки които те видяха бе странно изглеждащият гоблин, който бе плъзнал навъзможно мазна усмивка на лицето си, поне според тях невъзможна. Изявяваше се като междугалактически мазник. Яямамура направи няколко крачки напред, приближавайки се към стълбата от която новодошлите слизаха :
-Финална дестинация! Emerald Dream! - рече той тържествено, подканвайки с ръце да пляскат същата тълпа, която преди малко имаше проблем с пляскането. Въпреки всичко се чуха няколко пляскания по адрес на новодошлите.
-С други думи, добре дошли на планетата в която успехът е реален, не просто мечта! Тук...работа има! - Тържествено подкани той, отново няколкото индивида с ръце да пляскат на справедливата му реч.
-Сега.. - Започна Яямамура, променяйки тонът си на доста по-сериозен, до някъде даже нагъл. - Искам да се представите един по един! Искам да знам имената ви, от къде идвате, до къде искате да стигнете и най-вече...ЗА КАКВО МОЖЕТЕ ДА СТЕ МИ ПОЛЕЗНИ! - Последните му думи найстина промениха настроението от тържествено-странно на страшно-тъжно-смешно.

Толкова мазно-грозен индивид като този и в кралския двор у тях си нямаха. А беше толкова голяма подготовката за това пътешествие. Цяла Персиева(едно от слънцата в слънчевата система, от която идваше) година прекара в учене на езика им. Учителката й г-жа Сепия беше сляпа, та поне успяваше да се забавлява като играеше на криеница с нея. Горката накрая умря от токов удар след поредния експеримент на Хеката... Но това беше история за след някое и друго питие. Сега сушата беше завладяла Хеката като Сахара - Африка... Настоятелно нагло. Но това не й попречи да отвърне с крива, отвратена усмивка на дребния гоблин, когато дойде и нейния ред да се представи. До тук всички ентусиасти бяха противни. Ако не от друго, то от скука щеше да си умре тук със сигурност.

- Добра среща, кмете! - изрече тя с видимо затруднение на емералдски. - Хеката-Лий Хелл. Трета принцеса на Сан Нор от система Лилит, съзвездие Петуния. - представи се тя най-подробно опитвайки се да не си поема много дълбоко въздух, защото щеше да припадне от ужасната смрад, която се носеше от Яямамура.

Понечи да отвори уста да допълни за незаменимите си умения и одора й дойде в повече и главата й се завъртя. В същото време от дясно някъде в далечината се чу звучно пръцкане и цветущи псувни, които русокоската в първия момент не можа да разпознае, но след като успя да фокусира й призля още повече. Гледката бе меко казано неописуема. Един неоново зелен горгойл се приближаваше стремглаво право към нея. От задните му части излизаха всички цветове на дъгата, а на извития му хърбав гръб се мяташе една плюшена овчица, която видимо бе преживяла много. Едното й око бе изчезнало, а опашката й бе заменена с магарешка. По цялата й пухкава повърхност се подаваха пружинки, перушини и неразпознаваеми джунджурии. Някой се беше опитал да подобри положението и бе зашил многоцветни кръпки, където дупките бяха много големи... Но и това беше свършено нескопосано. Нека се върнем към...

И докато някой изобщо можеше да осъзнае какво явление всъщност наблюдава, горгойла се заби с всички сили в земята, но не можа да спре до там. Остави диря от разбити камъни и спирачният му път по лице приключи точно в краката на Хеката.

- Мамка му, шега ше милиша на штрушки до длугото пошештение на леля Меш. - чу се мърморене от някъде там долу.

Хеката вече бе минала през всички етапи на гнева и в момента се самосъжаляваше.

"Няма да се наричаме саннорци, ако не се появим с трясък" - обсъждаше тя на ум, чудейки се на къде да бяга, докато всички още бяха в шок. Е... Бързо осъзна, че от тук изход нямаше...

- Ааааа това еееееее? - провлачи кмета и я погледна въпросително.

Естествено всички погледи се впиха в нея. Толкова беше единодушно това действие, че си създаде свой звук.

"Да не се набивам на очи, а?"

- Ъъъ, хахах. На нашата планета това е... Ъъъъ.... Домашен любимец. Аз много обичам животните. От малка го имам и сме неразделни и.... Казва се "Идиот" - изрече тя на собствения си език и се усмихна, защото знаеше, че никой и без това няма да я разбере.

- Ишиот ши ти, кранто дълта. - Чу се недоволно мърморене от зелената купчина в краката й, която все още не можеше да помръдне.

Хеката го срита и отнесе още няколко псувни. След това го извлече от сцената, която се беше създала само за тях и с жест подкани да продължат със запознанствата.

Вървейки надолу Робин можеше само да се радва на късметът си, който му се бе усмихнал с така да речем “пълна усмивка" . Или поне така си мислеше, докато гоблина срещу него започна да се представя. Когато Яямамура отвори устата си, две мухи излязоха от нея и започнаха да обикалят тялото му, една от които влезе в ухото му..без дори той да разбере. Тази сцена остави междугалактическият престъпник с отворена уста. Можеше само да завижда. Веселбата приключи скоро обаче, тъй като Яямамура реши да им развали "айляка" , тъй като започна да вика и да се прави на междугалактически кмет...или пък наистина бе такъв? С лошо чувството, Робин продължи да слуша какво гоблинът разправяше.
-"С какво мога да съм му полезен?" - Попита сам себе си на ум крадецът, оглеждайки се на около спирайки погледа си върху два блестящи кристала, намиращи се в близост до тях, зад кмета.
-"По-скоро с какво ти можеш да си ми полезен!" - Изкикоти се Робин, преди да види животното на момичето пред себе си, чийто представяне за съжаление бе изпуснал, тъй като собствените му мисли го объркваха достатъчно много, за да не може да чуе и думичка още.
-Какво е това, кълна се в междугалактически богове, такова животно не съм виждал! - Измърмори под носът си младежа, гледайки вцепенен в ситуацията развиваща се пред него. Нещо го караше да се чувства неудобно..може би бе факта..че имаше алергия към домашни любимци! Странен гъдел се появи в носът на Робин, което го накара да стисне зъби и да се изкиха два пъти. Преди да се усети, бе негов ред да се представи. Робин вкара една фалшива усмивка на лице докато говори, все пак идеята му беше да хвърли прах в учите на всички и евентуалните власти намиращи се на планетата, за да може да остане да живее тук, поне за известно време, докато шумът около последният му грабеж който включваше водни пистолети и междугалактическата банда Флайнг Банк не се раздухаше от новините. Естествено, той не гледаше новини, но предполагаше, че го дават по новините, понеже стоката която бе замъкнал от банката бяха наследствените диаманти на някакъв цар, който между другото все още дрънкаха в предният джоб на якето му с всяка стъпка, напомняйки му колко богат щеше да стане когато нареше някой балък, който би искал да ти откупи.
-Аз се казвам Робин Джагър. - Започна хладнокръвно той, огледайки хората около себе си.
-За мен е чест да бъда тук, както одеве споменах и да бъда полезен с каквото мога! Добър съм в общуването и продаването! Имах малко магазинче на моята планета.. - Остави до тук така или иначе фалшивата информация за себе си, давайки знак на следващият новодошъл да се представи и да отнеме погледите от него.

Джанрил поотупа прашните си дрехи и се огледа по-обстойно. Имаше бурни ръкопляскания, след речта на нещо ниско, дребнаво и грозно. С 2 ловки движения, младежът вече разполагаше с хармоника в ръцете си и подсвирваше популярна мелодия, чийто автор беше не безизвестният землянин - г-н Сони Бой Уилямсън.
След като стигна до грозното същество, хармониката бързо изчезна по същият начин, по който се бе появила.
- Не знаеш кой съм? Колко трябва да е пропаднала тази планета ако ме карате да се представя? - говореше Ал Сорна с раздразнен глас и очи впити в съществото. Посегна към ухото му, след което показа, че от там е извадил топка за жонглиране. Посегна втори път и топките бяха вече две. Когато посега трети път в ръката на мустакатия имаше оловна топка. Поогледа я сякаш се чудеше как се е озовала там, след което смъмри тихо - Това можеш да си го задържиш и посегна отново към ухото на съществото и топчето изчезна, на негово място имаше нови три топки за жонглиране и Джанрил започна да ги подхвърля ловко.
Преди да продължи, мъжът бе прекъснат от хора, които бързаха да се представят и летящи същества, чието призеняване накара джанрил да изпусне топките, които бързо събра и мистериозно изчезнаха в джобовете му.
- Принцеса ли? - смъмри под мустак младежа сбръчквайки вежди. Какво и става на тая планета.
- Ти! - извика мъжа, докато сочеше наподобяващото грозен градински гном същество и в главата му се появи метателен нож. - Можеш да ми кажеш с какво може да си ми полезен... Какво предлага тази планета за работа и забавление. - ножът заплашваше да полети и навярно да покуси досадното некъпано същество с грозни уши. - Можеш да ми кажеш преди това летящо домашно животно да е изяло всички ни!

Тълпата следеше с интересен ситуацията и новопристигналите. За тях те изглеждаха като марсианци, тъй като не бяха свикнали да наблюдават подобно поведение срещу кметът Яямамура. Той самият запази мълчание до колкото е възможно докато всеки един от тях се представяше. Домашният любимец на принцесата най-много го притесни. Имаше лош спомен с летящи животни от деството си, което само по себе си бе една от причините сега да бъде плешив, бяха му изкубали косите. Яямамура се намръщи, но преди да успее да реагира, новодошлият бард започва да му се заканва и да го заплашва. С умела усмивка на лице Яямамура го изслуша докрай, след което се дръпна назад и рече.
-Млади момко. Не знам нито един от вас кой е, всеки един от вас е дошъл на случаен принцип! Дори за принцесата не знаех.. - Рече той, погеждайки момичето за момент, чиято планета му звучеше позната, макар и без да я посещава. След което премести поглед към животното й, което го накара го втере за момент, но продължи.
-Има работа за всеки. Трябват ми съветници, отварям междугалактически разговор за субсидии и фондове, за да развием нашата планета. - При което се ухили до уши, припомняйки си за цялата далавера с междугалактическият парламент.
-Забавления? Ха, цялата земя е пълна с забавления! - При което изпъна напред дървената си пръчка, която на първи вид бе накичена с парцалки и други непотребни глупости, и я удари в земята под себе си. Всички присъстващи от тълпата зад Яямамура отвориха усти и очите им избеляха, не по късно и бяла светлина се появи от устите им, започвайки да светят ярко. Прътът на кметът се превърна в жезъл, а земята около него също започна да блести. Не след дълго бялата светлина от тълпата зад Яямамура започна сякаш да се прилива в жезълът му, докато Яямамура го издигаше към небето. Силно впечатлеие на присъстващите новобланци направи фактът, че всички емералди наоколо започнаха да светят в якро зелена светлина.
-Забавленията са безкрайни! - Рече Яямамура, чийто очи започнаха да се избелязат също. Преди да се усетят новобранците, два по-привидно изглеждащи индивида от обичайната тълпа се появиха някъде от задните редици, прикрачвайки с бърза крачка към кметът. Техните усти не светеха, нито очите им бяха избели. Всъщност те бяха единствените освен новопристътващите, чиито очи не светеха в ярка бяла светлина. Двамата непознати застанаха от двете му страни. Те затвориха очи и го докосаха по раменете, което сякаш обърна създаденият ефект и след броени секунди всичко се върна към обичайното, а тълпата зад Яямамура изглежда дори не бяха разбрали какво се слува. Яямамура се огледа, виждайки двете създания около себе си и се намръщи. Едно от тях се привеси към него и му прошепна нещо в ухото. Кметът кимна, след което създаният от двете му страни се върнаха обратно назад в редиците
-Съжелявам, понякога губя контрол над себе си. - Рече Яямамура, потърквайки вратът си небрежно.
-Сега! Искам да знам, искате ли да поемете властта да станете мои съдружници в преговорите или не? И без това загубихме достатъчно време тук..

Цялата планета беше сбъркана. „В какво за бога ме забърка тоя старец?!!“ – стисна зъби от яд Хеката. След малката сценка на кмета тя най-накрая успя да обърне вниманието си към новодошлия Идиот.

-Какво правиш тук? ТОЙ те изпрати, нали? – измрънка русокоската достатъчно тихо, притискайки малък, но остър нож към врата на зеленото същество.

-Позна! И не ми ше прави на голяма работа, госпошичке! Да не мислиш, че аз ишкам да шъм обречен ш откачена крава като теб на непозната планета. – каза той с цялата злоба, която можеше да измъкне от разбитото си лице. – Ох, вече ми липшват бишквитките шъш змийшки очи и охлювшки шополи на Шушан.

Зеленият изглеждаше просто отчайващо. Носът му увисна (наляво, защото беше счупен) и ококорените му очи почти се насълзиха. Тогава Хеката забеляза нещо по-нормално изглеждащо да се подава от плюшената овца-раница. Посегна внимателно, за да не развали трогателния момент на слугата и извади малко листче хартия, навито на руло. Нямаше печат, нито адресатор. Разгърна го. Беше НЕГОВИЯ почерк. Присви очи, недоволна от това, което прочете и го напъха бързо в чорапите си до колената, които роклята й криеха.

Беше време да ги настанят. Хеката се опита да се слее с тълпата, но всички около нея я гледаха с такова пренебрежение, че й се доповръща. Изостана достатъчно, за да избегне какъвто и да е социален контакт. ТОЙ пак успя да развали всичко. Зеленият горгойл се мъкнеше бавно след нея и мрънкаше под нос, колко е труден живота. Такива философски размисли обаче не обитаваха главата на Хеката. Там надвисна само една мисъл… дали щеше да успее да избяга от НЕГО.

Но първо беше време за едни горещ душ, вкусна храна и безценния й сън. Все пак тези бръчки нямаше да се опънат от самосебе си.

Sent from Topic'it App